София. Будапеща. Прага. Виена. Пътуване без граници.


Истината обаче е друга и тя се нарича СРЪБСКА ГРАНИЦА. Преди да разкажа за Централна Европа и нейните столици, пресече пътя ни безокуражително черна котка(,бял котарак) , а именно Сърбия. То не бяха тирове, не бе чудо на турската окупация...де взор види, все съседский транзит. На всички ентусиасти в автобуса им падна мандибулата при лесната аритметика, че ще постоим има-няма няколко часа на тази иначе толкова симпатична граница, докато лявоседящите можеха да наблюдават сръбска циганка, люпеща семки директно от престилката си , то дясноседящите имаха честта да се взират в млад, ентусиазиран тираджия, щракащ с пръсти под благите звуци на Цеца. Сами разбирате, че имахме музикален акомпанимент ... един вид прИмоция. И така, в шеги и закачки, по живо, по заспало, стигнахме до така мечтания граничен полицай. Страхопочитаемият бодро влезе в автобуса и започна да блъска печати , де що види паспорт с изразително пренебрежение и към работата си, и към опашката чакащи, и към нази , глупави люде, рекли да му се изпречат на пътя. Никой не се прояви криминално и продължихме със завидната скорост от 5 км/ч , маневрирайки между тировете да изЛАЗВАМЕ по магистралата към Буда ти Пеща. Следва умопомрачително еднообразие от полянка, мост, полянка , мост и... полянка. Тогава разбираш колко чудно прелестна е нашата си , българска природа. Друго си е да ти се изпречи един ми ти хълм, да те налегнат две, три планински завишения, една китна низинка между тях с две , три къщя от селски тип... но не би. Следва полагаема дрямка, заради която сигурно не съм успяла да видя чудната Сърбия, а си останах само със скучната такава. Събуждам се, усещайки как някой благо ме ръчка с пръстче по коляното. Не ми бил съседа по седалка, най ми било унгарското граничарче. Аз като по команда, изваждам от кобура писто ... ааа, паспорта, а той дружески намига. Всичко мина по вода, отдъхвам си аз и го изпращам с премрежен поглед. Съседът по седалка вече е в унес. Борбата със изгряващото слънце и липсата на пердета, навява асоциации за пиле във фурна, но отказвам да приема факта и правим къде сполучливи, къде несполучливи опити с вестник и шише с вода да удържим фронта. Тук вече се сблъсквам с политиката на превозвача – правим странни , двайасетминутки на всяка изпречила ни се бензиностанция, а още по-странното е, че винаги има желаещи да посетят тоалетните. Смятам да ги пратя на уролог, белким стигнем скоро до заветната цел. И ВОАЛА, ето ти я в цялата си прелест БУДАПЕЩА. Надеждите ми, че ще се насочим към хотела директно и ще връхлетя в банята, пропаднаха. Запознаха ни с населението на столицата, вероизповеданията, на каква сума можем да си закупим един квадратен метър жилищна площ и ред други жизненоважни нам факти от житието на столичани. Встъпителната реч приключи с нещо като нацистки план, относно обхода, който трябва да направим в тези нечовешки условия на благоуханна пот, подути глезени, гурели в очите, слава на дъвките, че иначе щяхме да се замерваме с пасти за зъби, ако някой имаше смелостта да отвори паст. А, да и предполагаемо настаняване в хотела към следобедните часове. Дори за по-сигурно издевателство, ни показаха през прозорчето хотелченцето, именувано “Берлин”, което си лъхаше фасадно на социалистически блок. Но кой ти гледа фасадата, като знаеш, че там те чака нещо, върху което можеш да спиш хоризонтално и душ, по който току виж текнала топла вода. Но нека не затъваме в битовизъм и пошло мрънкане. Не сме такива. Насочваме се към обиколка през стъкло и се сблъскваме с архитектурните красоти на барока. Както каза съседа по седалка – разкошотийно... каквото и да значи това. След този бърз тур, се посветихме на “разходка с лодка”...добре де, корабче по Дунава. Парламентът им може и да не е обединен и да прави силата, но за сметка на това си е внушителен и почти дворцов. Поплувахме из тая хубост почти 40 минути, във всеки от нас се всели духа на японец-тустист и почти насилствено се наложи да си изтръгваме фотоапаратите из ръцете, но ето, че дойде мигът на щастие – ХОТЕЛЪТ. Връчиха ни ключовете и аха, да ни оставят да се насладим на почивката и нацистката екскурзовод извика , че трябва да сме на рецепция след 30 минути за пешеходна обиколка. Викам си, че ако падна възнак нейде из паметниците на културата, може и да се смили и да ме прати да си почина за 2 минути под някой сенчест конник от бронз. Асансъорът сдаде и багажа и хората още от първия път, пропуснах спасителните акции и крещенето по шахтите и на прибежки и подскоци нарамих двата куфара и към третия етаж. Пешеходната обиколка включваше достигане до централна част с градски транспорт, по време на който се чудех дали далака ми не е в съседство вече с белия дроб. Унгарците не знаят милост и скорост на превоз на одушевени лица. Има достатъчно описателни блогове относно Будапещенските забележителности, няма да задълбавам, но усещането да стоиш пред такива здания е несравнимо. Оказа се доста трудна задача да намериш ресторант с кухня под 100 евро... но накрая попаднахме на такъв, за наш късмет и сервитъорка англоговоряща. Прибирайки се към хотела , сменихме два автобуса и пропуснахме на няколко пъти спирките, поради особените възлови обяснения на екскурзоводката -нацист , които безумно нямаха нищо общо с действителността. И на следващата сутрин обратно с багажите в автобуса. Преходът до Чехия беше низ от спирки за болните от цистит и след няколко часа бяхме в Прага. А тя беше най-голямата изненада. Говорейки за красиви градове, на всеки е ясно, че предградията не са особено лицеприятни , но Прага е красива и там. Пощадена от кощунствени, военни бомбардировки , тя се показа в цялата си прелест. Тук бързо ни насочиха към хотела, който отново силно напомняше комунистическото минало и бях въдворена вътре с ключ в ръка за стая номер 1308. Тоест 13-ти етаж. За моята изцяло заземена душица, това си е жив ад. Заспивайки, чувах как сградата се пука и обмислях сеизмичната активност на района. След здрав , макар и кратък сън, се устремихме към мостовете на Прага, площадът с часовника на 12-те апостола и разбира се, чехската бира. Ето тук те приканвам, драги читателю, да отидеш . Божествена вечер, величествена денем – Прага. Градът на стоте кули. Имах удоволствието дори за си заплюя две от тях, в готически стил, които снимах близо 30-тина пъти. Следобяд се сбогувахме с Прага и се насочихме към Виена. Отново спирки за пишкане. Иди ги разбери дали не са сложили разхлабително в сокчетата на закуска. И ето ни , Виена , идваме. Влизайки в града, група младежи групово ни показаха среден пръст, за добре дошли , може би... Градът на изкуствата не е това, което беше, реших в заключение. И се оказа, че наистина е така... сега е градът на Сиси, Моцарт и Климт. Последният е австрийски художник с не особено разбираеми за моята скромна личност импресии. Виенската опера беше затворена за посещение за точно тези два дни, в които бяхме гости на града, но “се ла ви” , както казва една друга нация. Иначе успяхме да изпреварим японските инвазии от туристи в дворците Шюнбрун и Хофбург. Виена създава усещането за парадност. Огромни паметници, огромни здания, красиви, да, но Прага ми остана в сърцето. И така... обратно към България. Ако ни пуснат тировете през СРЪБСКА ГРАНИЦА.